понеделник, 28 август 2017 г.

Из Светите земи (8)

Ден 8: Йерусалим - Абу Гош - Лод - Яфо - Бен Гурион

Последния ден от нашето поклонничество го давахме по-лежерно. Явно понатрупалата се умора оказваше влияние, а и програмата се беше поизчерпала и Елик се чудеше какво да ни прави и с какво да ни занимава.

map.png

Напуснахме хотела чак в 9 часа и от Витлеем се отправихме отново към Йерусалим.

IMG_9905.JPG

Направихме обиколка из града, която повтаряше тази отпреди два дни, само че на светло. След което спряхме в Университета. Създаден през 1919 г., 30 години преди държавата Израел, той неизменно е в първата стотица на най-добрите учебни заведения в света. Негови възпитаници са Нобелови лауреати, президенти и министър-председатели на Израел, световноизвестни учени. На широката публика може би е най-позната американската актриса Натали Портман, родена Нета-Ли Хершлаг.
Оказа се, че ни се готви изненада - тук щяха да ни раздадат свидетелствата за поклонничеството. Т.е. нямаше да сме обикновени поклонници, а академични такива.

IMG_9916.JPG

Реално погледнато, комерсиалното свидетелство, което получихме има същата стойност като това за „вещица“, получавано в  Одеватер, т.е. никаква, защото по време на туристическите екскурзии не са изпълнени най-важните и сакрални стъпки на православното християнско хаджийство.
Самият хаджилък като понятие е взет от мюсюлманите. Българите и други православни християни, които навремето са живели в пределите на Османската империя, просто са го заимствали. Става въпрос за откровено подражание от страна на по-будните (и по-имотни) българи, които не са искали да са по-долу от поробителите. В останалия християнски свят пилигримите никога не са се наричали хаджии.
Хаджилъкът идва от арабската дума хадж  (hajj, hadj, حج) - обредно поклонение в Мека - задължително поне веднъж в живота на всеки мюсюлманин. То e един от петте стълба на исляма. Мюсюлманите правят хадж само в точно определено време на годината - след седмия ден от дванайстия лунен месец (зул-хиджа, зу ал-хиджа, ذو الحجة‎ -  „извършвам поклонение“). През останалото време поклоненията на ислямските светини са известни като „малкия хадж“ или умра. Саудитска Арабия, освен палатков (с климатици!) лагер за над 2 млн. поклонници, често осигурява и транспорта до Мека.

hadj1.jpg
Афганистанско семейство се отправя към самолета, Кабул, 2006 г.

По абсолютно същата логика и православният християнин не може да стане хаджия в Ерусалим по всяко време, когато му скимне да пристигне на Божи гроб. За да се титулува хаджия, трябва да извърши поклонението в Ерусалим задължително по време на Страстната седмица и да посрещне слизането на Благодатния огън и нощта на Възкресение Христово в едноименната църква в светия град. Преди това е ритуалното умиване в река Йордан, а документът за хаджилък трябва да е издаден от Гръцката патриаршия в Ерусалим, под чиято закрила се водят българските православни поклонници в Светите земи.
Отправихме се към Ейн Керим (Ein Kārem, Ayn Karim, Ain Karem, Ein Kerem, عين كارم, עַיִן כרֶם‎), „Изворът в лозята“. До 1961 г. е бил самостоятелно селище, а сега е част от метрополията Йерусалим. По пътя минахме край планината Херцел, където са церемониалните гробища и едноименният площад, на който ежегодно се празнува Денят на независимостта (14. май) на Израел. В гробищата е положен Теодор Херцел, „баща“ на ционизма, както и много герои на Израел.
Ейн Керим в християнството е известен с поне две неща - тук е роден Йоан Кръстител и тук Дева Мария среща Елисавета, майка му. Пътят започва от селището и постепенно се изкачва по хълма над него.

EinKarem_google.jpg
Разположение на отделните светини ©biblewalks.com

Близо един до друг са разположени няколко манастира и църкви:
  • Изворът на Мария (Mary’s Spring, Ain Sitti Miriam) - предполага се, че там Мария е ходила за вода, когато три месеца е живяла във вилата на  Елисавета. Изворът е споменат под името Навфо в Светото писание (Исус Навин). Водата идва през 30 м тунел, прокопан в скалата по времето на Втория храм. Над него има джамия и училище от 19 в. Изворът е възстановен с финансовата подкрепа на барон Ротшилд. Водата е горчива заради високото съдържание на нишадър, но поклониците пълнят бутилки като спомен от посещението си;

IMG_0005.JPG
Изворът (вляво) и местни тинейджъри

  • Планинският (Горной, „Москобия“) православен женски манастир, основан от архимандрит Антонин (Капустин) през 1871 г. До Казанската църква в манастира се намира колона от дома на праведните Захарий и Елисавета, както и камъкът, от който св. Йоан Кръстител произнесъл първата си проповед;

IMG_0014.JPG

  • Католическият манастир „Св. Йоан Кръстител“, издигнат през 18 в. върху развалините на по-ранни църкви. През 12 в. това е била църква на кръстоносците, възстановена през 1621 г. от Томазо Обичини да Навара. По-късно това са османски конюшни, докато, францисканците не придобиват мястото. Тук, според преданието,  е бил домът на застарелите, но праведни Захарий и Елисавета, в който се е родил Йоан Кръстител. Под олтара има мраморна плоча с надпис: «Hic Precursor Domini Natus Est» („Тук се е родил Предтечата Господен“);
  • Църквата на Посещението - францисканска църква (1937 г.), построена от Барлуци върху руините на по-стари сгради на предполагаемото място на срещата на Девата и Елисавета във вилата на Захария и Елисавета. Основната „атракция“ е камък с вдлъбнатина с формата на детско тяло. Именно в него, според легендата, Елисавета скрила малкия Йоан от убийците на Ирод;

IMG_0026.JPG

Подът на църквата е от мозайките на вилата на Захарий и Елисавета.

IMG_0048.JPG

Както и на много други места по време на нашето пътуване, църквата се „преотдава“ на вярващи от други страни за „тематични“ литургии. По време на нашето посещение тя беше пълна със словаци, като и службата се водеше от словашки свещеник.
  • Гръцка православна църква, построена през 1894 г. на мястото на по-стара църква;
  • Манастирът на Сестрите от Сион (фр. Les Soeurs de Notre-Dame de Sion), основан през 1860 г. от покръстения евреин Мари-Алфонс Ратисбон и брат му Теодор, които създават тук сиропиталище.
  • На около 3 км западно от Ейн Карем се намира францисканският манастир „Св. Йоан Кръстител в Пустинята“ (Couvent Saint-Jean-du-Désert), построен в началото на 20 в. на мястото, където Елисавета криела младенеца Йоан от войните на цар Ирод. До 7 в. тук е имало гръцки храм, разрушен от персите, който никога повече не е възстановяван. По време на Мамелюците тук са живеели грузински монаси. През 1911 г. францисканците купуват участъка, а под ръководството на Барлуци манастирът е завършен през 1922 г. На територията му се намира гробницата на праведната Елисавета и пещерата, в която се укривали, а Йоан живял там след смъртта на майка си.
Следващата ни спирка беше в Абу Гош (Abu Ghosh, أبو غوش‎‎, אבו גוש‎) - малко градче на десетина километра от Йерусалим, през което минава освен магистралата до Тел-Авив, и жп линия, като в момента 60 км се пътуват 2 часа. До 2 години се очаква изграждането на нови линии, като времето за пътуване ще падне до 37 мин.
Мястото е било населено от древността, като се твърди, че това е библейският Кирят Йеарим, където бил върнат Кивота, след отнемането му от филистимяните. За произхода на фамилията Абу Гош има много легенди - че са наследници на кръстоносците, кавказки черкези или чеченци. Вероятно има доза истина в това - все пак смесените бракове не са нещо ново по тези земи. Със сигурност кланът Абу Гош живее по тези земи поне от 16 в., когато са били натоварени да събират пътни такси от керваните срещу закрила от бандити. Саид Абу Гош бил един от най-богатите хора в страната между 1919 и 1948 г. Купувал много земи само и само да не попаднат в еврейски ръце. След създаването на държавата Израел земите му били конфискувани, а той се озовал на Западния бряг. По-късно част от фамилията се върнала в градчето, но без предишната финансова мощ.
Тук, в църквата на рицарите-хоспиталиери от 12 в., се провежда  вокален фестивал за класическа музика. Тази година ще бъде 52-ото му издание. В началото той е бил приеман като екзотика, предизвикана от заглавия като „Евреи пеят християнски песни в мюсюлмански град“.
През 2010 г. градът влиза в Книгата на рекордите на Гинес с поредното безсмислено постижение - най-голямото ястие от хумус.
При пътуването по магистралата няма как да не забележите златната 5-метрова статуя на Краля на рокендрола. Съвсем логично и заведението зад нея на отбивката за Абу Гош се казва Elvis Inn.

IMG_0062.JPG

Вътре, освен да хапнете и пийнете, на доста завишени цени, можете да разгледате своеобразен музей на Елвис - снимки, (автентични?) предмети и плочи, както и да си купите стандартните сувенири - чаши, фланелки, магнити, картички…
След кратка почивка продължихме към Лод (לוֹד‎, اللُّدّ‎‎, Lod, al-Ludd, Lydda Palistinae, Λύδδα / Διόσπολις). Градът е известен още по времената на Тутмос III. Еврейски духовен и научен център, градът не веднъж е попадал под ударите на завоевателите. По време на Втората юдейска война римляните го разрушават, а по-късно тук е създадена гръцката колония Диополис - град на боговете. Именно в нея се смята, че е живял св. Георги.

IMG_0123.JPG

През 716 г. халиф Сюлейман премества центъра на арабска Палестина в новоизградения Рамла, на 3 км. от Лод. За кръстоносците градът е бил важно средище, като по тези времена е имал на практика нулево еврейско население. Нещата се запазват така до войната през 1948 г., когато еврейските патриоти не могат да оставят главното летище на страната (сега Бен-Гурион) и основен жп възел да се контролират от палестинци. След капитулацията на града следва атака на Арабския легион, при която местни жители убиват няколко израелски войници. Моше Даян, командир на 89 бронетанков корпус, нарежда стрелба по „всичко, което мърда“. Градът е разрушен, а 50 до 70 000 араби - изселени. В момента евреите са около 60%, а арабите - около 30%. Централата на израелската полиция и на компютърното обслужване на банките (израелската „Борика“) е в града, но като цяло не е много добро място за живеене. Може би за това допринася и фактът, че е център на наркотърговията в страната.
Главната забележителност, заради която туристите целенасочено посещават Лод, е легендата за св. Георги (Победоносец, Кападокийски, Лидски, Άγιος Γεώργιος). Роден в Кападокия, където баща му Геронтий бил римски офицер. След смъртта му семейството се премества в Лод, където Георги, поел по стъпките на баща си, става любимец на император Диоклециан. Издига се до командир на императорската стража. След смъртта на майка си Полихрония раздава на бедните полученото огромно наследство и се обявява за християнин.
Св. Георги бил арестуван и осем дни измъчван, като от всички мъчения с Божията помощ се възстановявал. Последният ден е обезглавен, заедно с императрицата Александра (която всъщност се е казвала Приска), станала под влияние на чудесата християнка. Св. Георги е станал символ на добротата и смелостта. Георги (Джирджис, Гиргис, الخضر‎‎, al-Khiḍr) се почита и от исляма, като легендите за него напомнят гръко-римските. Славенето му започва още през 4 в., като обикновено храмовете му се издигат върху светилищата на Дионисий като противовес на култа му. Неговият кръст (червен на бял фон) е във флаговете на Република Генуа, а след кръстоносните походи - и на Сардиния, Англия и Грузия. Св. Георги се счита за официален закрилник на последните две, защитник на земеделците и войните.
Погребан е в криптата на едноименния гръцки манастир, който дели обща стена с най-голямата джамия в Лод.

IMG_0080.JPG

Тук са и оковите на светеца - смята се, че лекуват всички болести, като след докосване ръката се слага на болното място.
Храмът е пълен с икони от различни краища на света, стилове и епохи. Твърди се, че чудодейната сребърна икона е с женско лице - лицето на Александра.

IMG_0085.JPG

Като повечето светци, св. Георги има повече от една глава и др. части от тялото му. Една от главите му е в криптата, а друга, заедно с меча му - в римската базилика San Giorgio al Velabro. Голяма част от мощите му са в храма-реликварий Sainte Chapelle в Париж, а една десница - в манастира Ксенофонт на Атон.
След като се помотахме в жегата из прашните околности на манастира, изчаквайки най-ревностните вярващи, най-после се качихме на автобуса и през Тел-Авив се отправихме към Яфо.

IMG_0135.JPG

Яфа, Яфо, Йопия (Jaffa, Yafo, Japho, Joppa, ‏יפו‏‎, يافا‎), носещ името си от сина на Ной Яфет, е едно от главните пристанища на Израел и един от най-древните непрекъснато населени градове в света. Именно тук са акостирали корабите на поклонниците, които се отправяли към Йерусалим. Сега градът е обединен с Тел-Авив в единен град Тел-Авив — Яфо.
Тук са се случили много интересни събития:
  • Тук, според древногръцката митология, Персей спасил прикованата към скалите Андромеда, като показал на морското чудовище главата на Медуза Горгона и то се вкаменило.

IMG_0221.JPG

  • Оттук, според книгата на пророк Иона, той се отправил на път по Божията повеля, а после бил погълнат от кит.

IMG_0169.JPG

Яфо винаги е бил врата към страната. Завоеванията - от египетските фараони, през Александър Велики и кръстоносците, до Наполеон през 1799 г., често са започвали оттук. Когато войниците на Бонапарт заболяват от чума по време на обсадата, те са настанени в арменската църква „Св. Николай“.

IMG_0223.JPG

През 1945 г. стохилядният град е съставен от над 50 хил. араби, 30 хил. евреи и почти 17 хил. християни, главно източноправославни. Препоръката е той да бъде част от планираната държава Израел, но заради арабското мнозинство това не става. След войната от 1948 г. Яфо е присъединен към Израел, а след 1950 г. - към бързо разрастващото се предградие Тел-Авив и новият мегаполис получава името Тел-Авив — Яфо.
Яфо е и мястото, където пристигат много от върналите се евреи от първата вълна. В града още могат да се видят надписи на български, а много от по-старите жители помнят езика на родината си. Тук живее и майката на Елик. Според него българските евреи дълги години са живеели в затворена общност, като зеленчуци се купуват от „нашия“ градинар, месо - от „нашия“ месар и хляб - от „нашата“ фурна.
След като разгледахме стария град имахме няколко часа свободна програма. Успяхме да се покатерим по старите рампади, да се поблъскаме по пазарските улици и да посетим огромен битпазар, на който се продава всичко. Наистина всичко. Направи ни впечатление, че тук предпочитаха плащането в шекели, вместо в долари, като на другите посетени места.

IMG_0239.JPG
В късния следобед се натоварихме на автобуса и се отправихме на последния си преход - към Бен-Гурион. На летището се сбогувахме с Елик и шофьора и се отправихме към гишетата за чекиране.
Изходящата проверка е не по-малко строга от входящата. Бях, меко казано, притеснен, когато строг служител ме отдели от групата и започна да ме разпитва моя ли е раницата, аз ли съм си събирал багажа, предоставял ли съм я на някого, нося ли нещо забранено… След което измъкна от джоба ѝ… нож!
Оказа се, че моята къщовница намерила в Петра острие на счупен нож и го прибрала („ваданлък“!), а после забравила да ме предупреди. Явно при проверката на Йордано-Израелската граница не са го видели, но тук… Трагикомичното в ситуацията беше, че аз се кълнях, че в раницата ми няма нищо забранено, а тя (раницата), спомен от Афганистан, е с надпис „Не вярвай на никого!“

IMG_0256.JPG

Типично за нашенските традиции, самолетът от България закъсня. Съответно кацнахме в София, когато всички автобуси за провинцията бяха вече отпътували. Някакъв „бакшиш“ се опита да ми направи „примоция“ - да ни закара до Пловдив „само“ за 300 лв., но беше отсвирен. Така, че голяма част от групата прекарахме следващите 5 часа по пейките на (Слава Богу! - отворената) автогара. Но за това, мисля, не са виновни евреите и останалите „обичайни заподозрени“!

Още снимки от © Сава-Калина:

неделя, 13 август 2017 г.

Бабското пръскало

Русалийският проход е най-високият в Централния Балкан. Достига до около 1500 м н.в. като разделя двата най-високи старопланински масива - Ботевския и Триглавския. Той свързва Северна България (гр. Априлци) с Южна (с. Тъжа). Дължината му е около 35-40 километра (по коларски път). По времето на социализма наоколо имаше доста ведомствени почивни станции, а и около вр. Триглав ежегодно се провеждаха армейски радиотренировки. Тогава пътят беше що-годе асфалтиран. Това е бил транспортен коридор още от римски времена. От южната му част се намират хижите „Русалка“, „Триглав“, „Мандрата“ и „Тъжа“. Проходът е известен и като Мара Гидик („Хубавата Мара“), старото име на вр. Русалка. Има и съответните легенди:
  1. Княгиня Кера Тамара, сестрата на цар Иван Шишман, на път за Одрин, към харема на султан Мурад I, минала по тия места. Княгинята пожелала да погледне родината си от този връх, изкачила се на него и от мъка по поробеното отечество от очите и потекли бистри сълзи. Те дали живот на река Тъжа и на името на върха и прохода източно от него – Марагидик (Марин проход).
  2. Сестрата на Крали Марко, Мара, при нашествието на турците помагала на брат си в отбраната на прохода и загинала в скалистите пазви на върха…
  3. Трета легенда разказва за смела българка от този край, хвърлила се в бездните и намерила смъртта, за да се спаси от поругаване от поробителите.
  4. Хубавата и капризна мома Мара обещала да стане изгора на този момък, който на ръце я изнесе на челото на стръмния връх. Намерил се такъв юнак, но на върха той умрял от изтощение.

Преди години всяко лято в края на август се качвахме двадесетина километра над с. Тъжа, в местността „Смесите“. По онова време на разклона (наляво - към х. „Мандрата“, надясно - х. „Мазалат“) имаше само някаква запусната селскостопанска постройка, в която нощуваха говедари от Априлци, наглеждащи свободно пасящите по поляните стотина крави. Веднъж седмично се сменяха, като новодошлият водеше катър, натоварен с ядене (и главно пиене). Близо до разклона имаше малка къщурка, по-късно, по времето на ген. Тончо Михайлов, закупена от РДВР - Стара Загора и превърната в ловна вила.
На поляната край потока, идващ от Триглав и вливащ се в р. Тъжа, разпъвахме палатки и се отдавахме на активна почивка. По това време вече бяха узрели малините и боровинките, имаше билки и гъби, а намиращия се наблизо каптаж служеше за естествен хладилник.
Така се случи, че за последен път бяхме в този район през 2006 г. Обикновено в пътеписите и информацията за маршрута изрично се споменава, че може да се премине само с автомобил 4х4. Това е близко до истината, но не е цялата истина. Горе сме се качвали с „Трабант“, „Москвич“, „Фолксваген Поло“... Нито един от тези автомобили не може да се нарече високопроходим! Някога джиповете не бяха достъпни, а за ATV-та още не бяхме чували.
Вярно е, че пътят от ден на ден става по-разбит и изровен; вярно е, че някои участъци се преминават с 10 км/ч; вярно е, че на втора… Всъщност не ви трябва мощен, а ВИСОК автомобил. И 8х8 да е колата ви, ако е тунингована като за пернишка дискотека, просто нямате шанс! По пътя няма големи денивелации, сипеи или локви, за които ви е необходимо 4х4. Опасността са изровените коловози и стърчащите камъни, които сериозно могат да навредят на здравето на вашия автомобил. Разбира се, съществува и моментът с хъса и опита на шофьора да кара извън магистралите...
Най-споменаваният по този маршрут обект е Кадемлийското пръскало (42.72743, 25.02434), което с височината си от 77 м.  не е най-високият водопад в България, но е един от най-красивите. Намира се на самия път, малко след отбивката за х. „Триглав“ (посока нагоре).

Tazha_06 157.jpg

Този път решихме да съвместим две задачи:
  1. Да проверим наличието и реализираме беритба на билки за домашно ползване, като имплементираме концепцията за „еко“, „био“ и т.н. живот;
  2. Да посетим пренебрегваното досега Бабско пръскало.
След като излязохме от Тъжа по ул. „Стара планина“ (42.65905, 25.0806) след края на асфалта продължихме по коларския път, като след около 4 км оставихме колата на един голям завой (42.66996, 25.08136). Заб.: Всички указани разстояния са при движение по пътя. Съществува и много по-кратка, но по-стръмна туристическа пътека (бяло/синьо/бяла маркировка), която многократно пресича пътя.

м1.JPG

Тук започнаха да се появяват риган и мащерка край пътя, така че решихме, че няма да ги подминаваме. Оттук до разклона за х. „Русалка“ (42.68848, 25.05596) са около 6 км.

1501917631.JPG

Подминаваха ни ATV-та и джипове, някои от които без регистрационни номера. Предполагам, че се използват за „вътрешноведомствен транспорт“ по маршрута с. Тъжа - х. Тъжа и могат да се наемат в селото.

1501917728.JPG

След около 1.5 км е КИП „Сладката вода“ и едноименната чешма. Преди десетина години тук имаше един навес и охрана, която проверяваше дали не се изнасят от резервата в промишлени количества билки, гъби, горски плодове. Сега тук има модерна постройка (с цокъл, външно стълбище и плочник от дялан камък), слънчев панел, сателитна чиния, счупена бариера и… никой.

1501920223.JPG

Затова пък има информационна табела, че са „усвоени“ през 2013 близо 1.3 млн лева за облагородяване на територията, направа на табели (доста начупени такива се търкалят около бараката, странично от модерната постройка)… и т.н. бля-бля. От полянката пред КИП-а на североизток се вижда пръскалото.

1501919807.JPG

Тук се разделихме - берачите на билки бавно се отправиха обратно, пасейки, пасейки, докато ние със щерката и кучето тръгнахме да търсим пръскалото. Табели - йок, във всички прочетени пътеписи - „много го търсихме, два пъти се загубихме, но накрая го намерихме…“ Кой, къде, как - както се казва, „краят е мълчание“!

м2.JPG

Тръгнахме по пътя нагоре, без да знаем точно къде отиваме. Оказа се, че горе-долу по средата на пътя до началото на екопътеката се намира моста над Бабската река, за който много хора си мислят, че е самото пръскало.

1501921407.JPG

Не, то е на около 300 м (обаче по вертикала!). След моста има (партизански?) паметник с разбита плоча, вече документиран от Ivanatora в openstreetmap.org. Ако използвате навигация с тези чудесни карти, вероятността тази точка да ви се покаже като интересен обект (poi) е много голяма.

1501921454.JPG

На около 2 км от „Сладката вода“ стигнахме до голям завой (42.70046, 25.04093), с нещо като (необезопасена) наблюдателна площадка пред него.  Докато щраках с фотоапарата, за да не съм „капо“ от разходката в жегата, дъщерята забеляза бяло/жълто/бяла маркировка. Тръгнахме по нея, като на няколко места открихме следи от човешка дейност - изгнили греди, остатъци от табели, стърчащи арматури, вероятно някога крепили стъпала… По-нагоре явно и боята е свършила, защото ориентир бяха все още държащи се изправени колове и каменни пирамиди, натрупани от туристите.
След като се стигне до пръскалото (42.7043017, 25.0487017), се виждат две мостчета. Едното води до беседка на другия бряг, а другото - до наблюдателна площадка над водата. За съжаление и двете са прогнили и преминаването е рисковано. Държавата се е „погрижила“ да има съответните забранителни табели.

1501925696.JPG


Съответно форсирахме реката по камъните и се опитахме да огледаме пръскалото отгоре, но някакси не можахме да оценим 54-метровата му прелест.

1501928146.jpg

На връщане намерихме паднал кол с табела, показваща маршрута. Оказа се, че сме налучкали дългия път към водопада, а съществува и друг, по-кратък - от гърба на КИП „Сладка вода“, вероятно по-стръмен.

1501926764.JPG

Дължината на „екопътеката“ е около 1 км, а на целия маршрут - от с. Тъжа до Бабското пръскало - 10 км. Вероятно в папките на някой чиновник е функционална, инспектирана, маркирана, облагородена… Ако решите да тръгнете по нея, проверете дали сте оборудвани със здрави обувки, имате ли вода и най-важното - знае ли някой накъде сте тръгнали. Тук GSM операторите нямат покритие!

Още снимки:

неделя, 23 юли 2017 г.

Бузовградското кале и други камънаци

Поради ред „академични заигравки“ туристическия сезон открихме твърде късно. Решихме като за начало да минем по някой близък и по-лек маршрут, за който не трябва предварителна подготовка. Изборът бе Бузовград и екопътеката „Пътят през вековете“.
Бузовградският мегалит е традиционно посещаван по време на лятното слънцестоене, когато „хиляди, маса, народ“ се сеща за туризъм и отива да си отваря чакрите между камънаците. Това е и една от причините, да не сме го посетили досега. Другата - прекалено ни е наблизо, винаги можем…, като оня, дето убил жена си след 20 г. брак - ха днес, ха утре…
Поради спонтанното ни решение и незаредените батерии на ВСИЧКИ фотоапарати, илюстративните снимки са правени с тутурутка от човек, за който битовите комуникационни устройства са достигнали своя апогей с появата на Nokia 1100. За което - много сори!
На 220 м от централния площад на селото по посока Средногорово, след мостчето, се вижда (евентуално) малка жълта табелка, сочеща наляво. Тръгвате по ул. „Чудомир“, а в края ѝ, надясно по „Балкан“. Достигате до един трафопост, около който можете да оставите колата. След това тръгвате на юг, към боровете, по ул. „Черешака“ и по първата или втората пряка вдясно стигате до началото на пътеката (42.57680, 25.37072). Тя е из[к|г]радена през 2005 г., като са усвоени около 15000 лв. В интерес на истината, резултатът би могъл да бъде и по-добър!.
map.png

Табелите в центъра на селото и в началото на пътеката указват, че най-отдалеченият обект, тракийската гробница, е на час, час и нещо разстояние. Със съжаление от мрежата разбрахме, че тя е затворена за посетители. Неизвестно до кога. Вторият най-отдалечен обект, Черковището, отпадна, защото предния ден (Еньовден) кучката явно беше газила през „самодивски“ цветя и си беше изгорила лапите, така че през повечето време трябваше да я носим.

IMG_20170625_113017.jpg

Пътеката започва със бяло/зелено/бяла маркировка, като на много от дърветата има червени петна, напомнящи хелоуински тикви, които според някои тълкувания трябва да са усмихнати лица.

IMG_20170625_105434.jpg

Половин час след тръгването стигнахме до разклон, на който табелите указваха наляво към „Бащин камък“ (бяло/зелено/бяло), надясно - към „Мъжки камък“ (бяло/жълто/бяло). Продължихме наляво и след 5 мин. стигнахме до „Дядопеньовата чешма“ (пресъхнала) и първата беседка и място за барбекю по маршрута. След още 10 мин. - нов разклон с беседка и огнище, наляво - „Калето“, надясно - Мегалитът. След 5 мин. - нов разклон - наляво - към крепостта (бяло/синьо/бяло), направо - към с. Розово. След десетина минути през ливадите и гората, като оставихме вляво площадката на делтапланеристите, стигнахме до Бузовградското кале (42.57235, 25.38183).
Късноантичната и средновековна крепост е била издигната на три средногорски върха, средният от които е с височина 544 m. Въпреки, че сега е останала само една от кулите на калето, издигаща се на височина 3.5 m, крепостта хич не е била малка. С формата на неправилен четириъгълник, умело вплетена в гънките на терена, тя е била с площ от 17 дка.

IMG_20170625_113542.jpg

Крепостта е съществувала от ранновизантийско време през V-VI век до XII-XIV век. Зидарията е от ломен камък, споен с бял хоросан, смесен с парчета от счукана тухла. Крепостта е охранявала пътя и прохода към днешното село Казанка в южните склонове на Средна гора. Към река Тунджа се е спускал подземен коридор за водоснабдяване. От крепостта се открива невероятна гледка към Казанлъшката долина.
В момента се извършват археологически разкопки (без голям ентусиазъм, или по-точно - без средства). Дремещият под сянката работник ни пусна да се качим по камъните, като ни предупреди да не газим по разкопаното и да не се спъваме по маркиращите участъците канапи. Защото „шефовете“ никак не ги обичали тези работи!
От крепостта се върнахме по същия път и след 25 мин. стигнахме до беседка с огнище и малко по-нататък - главната атракция - Мегалитът /„Вратата на богинята Майка“/„Вратата на Слънцето“. Тя е разположена на 572 (според др. източници 567 или 544) м надморска височина в северните склонове на Сърнена Средна гора, на последното възвишение („Бубакая“ - „Бащин камък“), което доминира над Казанлъшката долина. На най-високата му точка се издига скална формация, като след изследванията на проф. Александър Фол и проф. Валерия Фол мястото е познато като „Слънчева врата“ или „Мегалита“. Разбира се, тяхната теория си има и противници, които отричат „мегалитния“, т.е. построен от човека, произход в полза на природния.
Мегалитната врата е ориентирана приблизително по линията изток – запад. Югоизточно от мегалита, е дооформена част от основната скала като „трон“, чийто фронт за наблюдение е разположен главно в посоката запад - северозапад. Археоастрономическите изследвания на обекта показват, че между 1800 – 1600 г. пр. Хр. в дните на лятното слънцестоене слънчевият диск е залязвал точно в отвора на мегалитната врата, след което се е скривал за връх Триглав на Стара планина.
Между двете най-високи скали е оформен чрез минимална обработка отвор, върху който са поставени два монолитни къса един върху друг. Така се оформя врата с размери на отвора 1.63 х 0.77 м, през която се вижда цялата Казанлъшка долина.

IMG_20170625_120207.jpg

Има много теории, дали това е естествено образование или дело на човешките ръце - астрономическа обсерватория, тракийска гробница или светилище, наблюдателен пост, нито едно от изброените или всичко заедно. Много материали по този въпрос е написала известната старозагорска журналистка Донка Йотова, част от тях в книга по темата (Мегалитният паметник край с. Бузовград, община Казанлък - "Вратата на богинята" / Алексей Стоев, Пенка Мъглова, Донка Йотова).
Погледнато в по-широк мащаб мегалитът попада на един от върховете на триъгълник, на чиито други два ъгли се намират столицата на одрисите Севтополис и могилата Голяма Косматка. Според проф. Александър Фол на отсрещните старопланински хълмове, виждащи се през „вратата”, има изградени подобни съоръжения. Твърде възможно е освен за култови цели мястото да е било използвано и като  „комуникационен“ възел.
В околността се виждат още няколко подобни, по-малки мегалита.
Тук е разпръснат праха на проф. Фол по (предполагаем) тракийски ритуал.

IMG_20170625_120147.jpg

На 28 май 2013 г. обектът е обявен за природна забележителност. Лансира се идеята мястото да бъде популяризирано като „Българския Стоунхендж“. Което си е тъпо хрумване на недоучила „калинка“, дори и само заради факта, че между 1901 и 1964 г. Стоунхендж е многократно преизграждан, за да се получи това, което туристите познават днес. И от което, Слава Богу, мегалитът е пощаден. Засега.
От беседката по нова, бяло/жълто/бяло маркирана пътечка на юг продължихме към другата забележителност - „Мъжки камък“ (42.56858, 25.37195). Природният феномен е наречен така поради характерната си, еректирала форма. Разстоянието взехме за около 12 мин.

IMG_20170625_123201.jpg

Оттук решихме да не следваме маркировката и по стръмна, „неекологизирана“ пътека слязохме през гората до селото.
За целия маршрут, без бързане, ни трябваха малко повече от два часа. Разходката може да се комбинира и с посещение на близкия язовир „Синята река“, където са построени бунгала за почивка и ресторант, а има и възможност за (платен) риболов.

Още снимки: