Поради ред „академични заигравки“ туристическия сезон открихме твърде късно. Решихме като за начало да минем по някой близък и по-лек маршрут, за който не трябва предварителна подготовка. Изборът бе Бузовград и екопътеката „Пътят през вековете“.
Бузовградският мегалит е традиционно посещаван по време на лятното слънцестоене, когато „хиляди, маса, народ“ се сеща за туризъм и отива да си отваря чакрите между камънаците. Това е и една от причините, да не сме го посетили досега. Другата - прекалено ни е наблизо, винаги можем…, като оня, дето убил жена си след 20 г. брак - ха днес, ха утре…
Поради спонтанното ни решение и незаредените батерии на ВСИЧКИ фотоапарати, илюстративните снимки са правени с тутурутка от човек, за който битовите комуникационни устройства са достигнали своя апогей с появата на Nokia 1100. За което - много сори!
На 220 м от централния площад на селото по посока Средногорово, след мостчето, се вижда (евентуално) малка жълта табелка, сочеща наляво. Тръгвате по ул. „Чудомир“, а в края ѝ, надясно по „Балкан“. Достигате до един трафопост, около който можете да оставите колата. След това тръгвате на юг, към боровете, по ул. „Черешака“ и по първата или втората пряка вдясно стигате до началото на пътеката (42.57680, 25.37072). Тя е из[к|г]радена през 2005 г., като са усвоени около 15000 лв. В интерес на истината, резултатът би могъл да бъде и по-добър!.
Табелите в центъра на селото и в началото на пътеката указват, че най-отдалеченият обект, тракийската гробница, е на час, час и нещо разстояние. Със съжаление от мрежата разбрахме, че тя е затворена за посетители. Неизвестно до кога. Вторият най-отдалечен обект, Черковището, отпадна, защото предния ден (Еньовден) кучката явно беше газила през „самодивски“ цветя и си беше изгорила лапите, така че през повечето време трябваше да я носим.
Пътеката започва със бяло/зелено/бяла маркировка, като на много от дърветата има червени петна, напомнящи хелоуински тикви, които според някои тълкувания трябва да са усмихнати лица.
Половин час след тръгването стигнахме до разклон, на който табелите указваха наляво към „Бащин камък“ (бяло/зелено/бяло), надясно - към „Мъжки камък“ (бяло/жълто/бяло). Продължихме наляво и след 5 мин. стигнахме до „Дядопеньовата чешма“ (пресъхнала) и първата беседка и място за барбекю по маршрута. След още 10 мин. - нов разклон с беседка и огнище, наляво - „Калето“, надясно - Мегалитът. След 5 мин. - нов разклон - наляво - към крепостта (бяло/синьо/бяло), направо - към с. Розово. След десетина минути през ливадите и гората, като оставихме вляво площадката на делтапланеристите, стигнахме до Бузовградското кале (42.57235, 25.38183).
Късноантичната и средновековна крепост е била издигната на три средногорски върха, средният от които е с височина 544 m. Въпреки, че сега е останала само една от кулите на калето, издигаща се на височина 3.5 m, крепостта хич не е била малка. С формата на неправилен четириъгълник, умело вплетена в гънките на терена, тя е била с площ от 17 дка.
Крепостта е съществувала от ранновизантийско време през V-VI век до XII-XIV век. Зидарията е от ломен камък, споен с бял хоросан, смесен с парчета от счукана тухла. Крепостта е охранявала пътя и прохода към днешното село Казанка в южните склонове на Средна гора. Към река Тунджа се е спускал подземен коридор за водоснабдяване. От крепостта се открива невероятна гледка към Казанлъшката долина.
В момента се извършват археологически разкопки (без голям ентусиазъм, или по-точно - без средства). Дремещият под сянката работник ни пусна да се качим по камъните, като ни предупреди да не газим по разкопаното и да не се спъваме по маркиращите участъците канапи. Защото „шефовете“ никак не ги обичали тези работи!
От крепостта се върнахме по същия път и след 25 мин. стигнахме до беседка с огнище и малко по-нататък - главната атракция - Мегалитът /„Вратата на богинята Майка“/„Вратата на Слънцето“. Тя е разположена на 572 (според др. източници 567 или 544) м надморска височина в северните склонове на Сърнена Средна гора, на последното възвишение („Бубакая“ - „Бащин камък“), което доминира над Казанлъшката долина. На най-високата му точка се издига скална формация, като след изследванията на проф. Александър Фол и проф. Валерия Фол мястото е познато като „Слънчева врата“ или „Мегалита“. Разбира се, тяхната теория си има и противници, които отричат „мегалитния“, т.е. построен от човека, произход в полза на природния.
Мегалитната врата е ориентирана приблизително по линията изток – запад. Югоизточно от мегалита, е дооформена част от основната скала като „трон“, чийто фронт за наблюдение е разположен главно в посоката запад - северозапад. Археоастрономическите изследвания на обекта показват, че между 1800 – 1600 г. пр. Хр. в дните на лятното слънцестоене слънчевият диск е залязвал точно в отвора на мегалитната врата, след което се е скривал за връх Триглав на Стара планина.
Между двете най-високи скали е оформен чрез минимална обработка отвор, върху който са поставени два монолитни къса един върху друг. Така се оформя врата с размери на отвора 1.63 х 0.77 м, през която се вижда цялата Казанлъшка долина.
Има много теории, дали това е естествено образование или дело на човешките ръце - астрономическа обсерватория, тракийска гробница или светилище, наблюдателен пост, нито едно от изброените или всичко заедно. Много материали по този въпрос е написала известната старозагорска журналистка Донка Йотова, част от тях в книга по темата (Мегалитният паметник край с. Бузовград, община Казанлък - "Вратата на богинята" / Алексей Стоев, Пенка Мъглова, Донка Йотова).
Погледнато в по-широк мащаб мегалитът попада на един от върховете на триъгълник, на чиито други два ъгли се намират столицата на одрисите Севтополис и могилата Голяма Косматка. Според проф. Александър Фол на отсрещните старопланински хълмове, виждащи се през „вратата”, има изградени подобни съоръжения. Твърде възможно е освен за култови цели мястото да е било използвано и като „комуникационен“ възел.
В околността се виждат още няколко подобни, по-малки мегалита.
Тук е разпръснат праха на проф. Фол по (предполагаем) тракийски ритуал.
На 28 май 2013 г. обектът е обявен за природна забележителност. Лансира се идеята мястото да бъде популяризирано като „Българския Стоунхендж“. Което си е тъпо хрумване на недоучила „калинка“, дори и само заради факта, че между 1901 и 1964 г. Стоунхендж е многократно преизграждан, за да се получи това, което туристите познават днес. И от което, Слава Богу, мегалитът е пощаден. Засега.
От беседката по нова, бяло/жълто/бяло маркирана пътечка на юг продължихме към другата забележителност - „Мъжки камък“ (42.56858, 25.37195). Природният феномен е наречен така поради характерната си, еректирала форма. Разстоянието взехме за около 12 мин.
Оттук решихме да не следваме маркировката и по стръмна, „неекологизирана“ пътека слязохме през гората до селото.
За целия маршрут, без бързане, ни трябваха малко повече от два часа. Разходката може да се комбинира и с посещение на близкия язовир „Синята река“, където са построени бунгала за почивка и ресторант, а има и възможност за (платен) риболов.
Още снимки:
Коментари
Публикуване на коментар