В средата на 20-ти век хиляди са принудени да опразнят къщите си и да се изнесат далеч от дома. Изселването на цели райони е с цел изграждане на язовири с ВЕЦ-ове, които да дадат мощен тласък на плановата социкономика. Така се е случило при изграждането на язовир Копринка (Георги Димитров), при Чаталка (недостроен и до днес), както и на много други места. Това е съдбата и на село Запалня, чийто останки лежат на дъното на яз. Жребчево. През 15 в. селото вече съществува, споменато е в турски документ от 1472 г. При неочаквано прииждане на р. Тунджа било пометено от водата, а голяма част от жителите му загинали. Оцелелите след потопа основали ново село и го нарекли Азаплу/Азаблу (в превод от турски – мъка, страдание), а в последствие названието се побългарило в Запалня.
Язовирът е строен през 1959 – 1966 г. Краят на селото е през 1962 г., а пълненето чашата на язовира и окончателното заливане на Запалня, Жребчево и Долно Паничарево става през 1965 г. От мъртвото село са оцелели изоставените гробища (42.6354879, 25.8866441), горе на хълма, с полегнали каменни кръстове, църквата и тук-таме основи на къщи.
С лице към язовира е издигната паметна плоча, но вместо кръст върху нея е изобразена петолъчка, а надписът гласи: „Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.“
Всяка година, в началото на септември, запалци се събират тук на родова среща, за да споделят спомена и носталгията си. Тази година срещата е била на 8. септември.
Църквата, носила името на българския светец Иван Рилски, закрилник на българските лечители, е издигната през 1891-95 г. на мястото на стар християнски храм от 5-6 в. Храмът е изграден на хълм, който е бил на високо над селото. Затова е успял да остане над водата. Или поне частично. В месеците на пълноводие – пролетта, при топене на снеговете – църквата остава на 2/3 от височината си потопена. Когато нивото на яз. Жребчево спадне, църквата излиза на сушата и тогава може да се влезе в нея.
Последните години нивото на язовира е критично ниско. От него се изпуска повече вода, отколкото идва по Тунджа, за да бъдат захранвани частните ВЕЦ-ове след него. Риболовците алармират, че традиционните мръстилища на рибата са на сухо и тя не може да се размножава, но това не е някакъв грантов добитък, затова разните добре платени НПО-та и щатни еколози не им обръщат внимание. Това, от друга страна, позволява целогодишен достъп до „Потопената църква“.
Църквата се намира близо до град Твърдица, в района около язовира, в който са и новите постройки на жители на бившето село. Подходът към храма е от подбалканския път, като отделянето е под Твърдица. Ориентир са двете бензиностанции на Лукойл и Неси ойл (42.6557188, 25.8942081), като пътят води на юг, към язовира.
Тече дарителска кампания за неотложни мерки по укрепването на църквата.
Потопената църква
адрес: BG-8890 Твърдица
GPS: 42.634736, 25.885278
След като разгледахме Потопената църква и се пошляхме по брега сред обраслите с миди основи на къщи, се отправихме към Николаево.
На хълмовете, намиращи се северозападно от града има древни останки - насипи от ломен камък на глинена спойка, които очертават древна крепост с правоъгълна форма, с размери 280 х 150 м и площ около 42 да. От изоставянето на древния град, в продължение на повече от 2000 години върху по-голямата част от този терен не е имало никаква човешка дейност, с изключение на няколко лозя в най-ниската южна част. Останките са съхранени напълно, под тънък пласт горска пръст, обрасли с ниски дървета и храсти. На местата на най-големите сгради каменните насипи се виждат над земната повърхност. При работа по останките от древнотракийския град-крепост „Берое“ (Стара Загора) многократно са се разглеждали точно такива насипи и валове от ломен камък без хоросан, характерни за тракийското крепостно строителство преди римското нашествие. В периода 5-4 в.пр.Хр. укрепеното селище, изградено върху двата западни хълма прераства в тракийски град- крепост. Може да се предположи, че тук се е намирала келтската столица Тилè. Тракийският топоним Тилè (Τυλίς) е точно и цялостно тракийско съответствие на гръцкото наречие „τυλιχτός”- „увит, обвит”, в смисъл на „защитен, опакован”, в чиято основа стои глаголът „τυλίσσομαι”- увивам се. Селището е заобиколено от юг от река Тунджа, от запад - от блатото в местността Азмака и от север и изток - от реките Хаинбоазка/Радова/ и Лазова, чиито разливи правят невъзможен достъпа до него. Крепостта се издига откъм единствената възможна посока за достъп до селището, от северозапад..
Около 277 г. пр.Хр. келтите, придвижвайки се последователно по течението на р. Тунджа на изток, завладяват Тилè. Те превръщат крепостта и селището в своя столица, тъй като то се намира на стратегически кръстопът - пътят от Месембрия и Анхиало за Сердика минава под южните крепостни стени; от Бяло море по реките Марица и Тунджа през Хемус за Мизия и река Дунав минава от източната ѝ страна, а пътят от Филипополис и Берое през Средна гора минава на запад от укрепеното селище. Градът се намира в центъра на завладяната от келтите територия в долината на река Тунджа. В чуждо социалноикономическо, етническо, политическо и военно обкръжение келтската маса трябва да запази своята компактност, за да оцелее. Това води до засилване на централизацията и издигане ранга на върховния вожд до цар. От укрепеното селище до гр. Николаево, еднакво отдалечено от всички краища на територията, заета от келтите, царят може да управлява ефективно ресурсите си. До това селище река Тунджа е плавателна през 3 в. пр.Хр. през цялата година. Това се дължи на вливането на големи реки в Тунджа при гр. Николаево, като реките Радово, Лазова и Улишница, каквито липсват по горното течение до Севтополис. Коритата на тези реки са пет, шест пъти по-широки от днешния профил на течението им. Това може да бъде обяснено с пълноводието им в миналото. Келтските царе отчитат икономическите реалности, за да гарантират съществуването си в Тракия. Последният келтски цар Кавар дава привилегии на търговците в своите владения, сече монети с различна стойност и се опитва да създаде икономическа база на властта си в Тракия, за което е необходим евтин и удобен воден път до столицата му.
В условията на келтско владичество новото селище не е укрепвано със стени. Запазена е част от права улица, широка 5 m, с каменна настилка и тротоари по 1.5 m. Основите на сградите, които се подават над земята, са изградени от камък и хоросан.
Траките през целия период на келтската хегемония по долината на река Тунджа не прекратяват съпротивата си. От средата на 3 в. пр.Хр. те започват постепенно да изтласкват келтите от завладените селища. През 214-213 г. пр.Хр. те превземат последната крепост на келтското господство в Тракия, столицата на цар Кавар - древния тракийски град Тилè. Древното селище никога вече не възвръща славата си и постепенно запада.
Келтска столица Тилè
адрес: BG-6190 Николаево
GPS: 42.639167, 25.784167
На върха Дебелец, където е древното тракийско светилище, от ранножелязната епоха до началото на 6 в. сл.Хр. няма селище. Траките не изграждат селища в непосредствена близост до светилищата си. Келтите през периода на владичеството си в Тилè също не използват най-високия източен хълм, освен за наблюдателен пост. Техните светилища, за разлика от тракийските са на равни места, защитени с ров и насип, с ритуални ями, колове и постройки в ограденото пространство. Поради това, по време на сондажните разкопки през 1985 г. на Дебелец не са открити останки от селище в този период.
На хълма Асара/Дебелец, се издига отдавна забравена крепост. Според историците тя е ранновизантийска, построена през 5-6 в. като част от старопланинската крепостна система за охрана на стратегическия проход Хаинбоаз (hain boğaz - коварния пролом). От нея се разкрива невероятна гледка във всички посоки. Някои я наричат „Асара II“ по името на хълма , а и за да се различава от източнородопските крепости със същото име (напр. тази при Звездел или онази при Рабово, всяка от които претендира, че е „по-по-най“). Всъщност всички тези „Асари“ са най-вероятно изкривени Хисар (тур. hisar, от араб. حصار , ḥiṣār - крепост).
Под хълма Асара се е намирала и легендарната „Царска дупка“ - сега затрупан вход на пещера. Според легендите, в миналото пещерата е била таен изход от крепостта и през нея се е стигало до близката река Радова. При всеки древен град, както и при Тилè, има (поне) една легенда. Когато траките проникват в града, цар Кавар със златното си съкровище търси спасение в пещерата на върха Дебелец. Но всички изходи са завардени и той остава навеки под земята. Легендата гласи, че който освободи духа му, ще получи златното съкровище като награда. И тъй като във всяка легенда има истина, да се запитаме защо пещерата се нарича „Царската дупка”? Никъде в историческите извори и в народните предания и спомени няма дори намек друг цар да е посещавал тази пещера. Независимо дали цар Кавар остава в пещерата или не, думата „цар”, както и епитетът „царска” в названието на тази пещера, произлиза от общия индоевропейски корен „ŝūra”- „герой, войн, победител” през тракийската му форма „Σ(ο)υρα(ς)”, която е теоним, съответстващ на Тракийският конник и същевременно топоним на хълма, светилището и пещерата. Названието „Царската дупка” на пещерата на върха на хълма Дебелец е отзвук, достигнал до нас през вековете, от особеното култово значение в древността на светилището на Тракийския конник на същия хълм.
При изкопни работи за водопровод е открит ров и защитен зид със същия градеж, като този на крепостните стени. Това показва, че през късната античност селището не е върху двата хълма на запад от „Асара” (Тилè), а долу в равнината край река Радова. На източния склон на хълма са били разкрити и основите на църква с много красив глинен кръст. За съжаление, първи до нея се добират иманяри.
Крепостта с дължина 128 м, ширина 62 м и площ от 8 да заема билото на хълма. Проучена е от археолога Стефан Лисицов през 1985 г. Тя е обградена отвсякъде със стръмни скали и е достъпна само през седловината и полегатия склон от запад и северозапад, откъм другите два по-ниски хълма. Чрез сондажни разкопки са проучени защитните съоръжения: окоп, вал, протейхизма (предна или допълнителна стена), междинен и главен зид. Единствената друга крепост в България с три реда крепостни стени е „Царевец“.
Стените са строени чрез градеж „opus implectum“. Според архитектурния речник това е зидария с две лица, изградена с обработени или необработени камъни (или тухли), между които се изливал пълнеж от дребни камъни, смесени с хоросан. Тук са използвани лицеви варовикови и пясъчни блокчета и керамични елементи в хоросановата спойка. Крепостната стена е запазена отчасти с височина 1 м. Най-външният пояс е с кръгли кули, а най-вътрешния е най-дебел – около 2 м. Това много добре личи в северозападния ъгъл на крепостта, където външните стени завиват плавно, докато вътрешната - под прав ъгъл. Успоредно на крепостния зид е имало и ров, който е обхващал изцяло крепостта.
При извършваните археологически разкопки в региона са открити следи от каменни сгради, средновековни оръжия, съдове, украшения и керамични елементи от различни епохи - от 12-9 в. пр.Хр. (халщадска керамика от ранножелязната епоха) до 13-14 в.
Нашата цел бе да издирим и посетим именно Асара II. Както често напоследък ни се случва, уцелихме най-дългия маршрут (червената линия на снимката по-долу).
Оставихме колата под моста на Подбалканския път и поехме по черен път край река Радова, от източната страна на хълма. Само след 100-200 м GPS-ът с нотка на самодоволство съобщи, че сме пристигнали. Да, но вероятните останки на крепостта се виждаха на повече от 50 м над нас. Продължихме на северозапад покрай хълма с надеждата да намерим пътека в шубраците, която води нагоре. Това се случи чак след километър, когато от голям бор започваше път, водещ на юг. По едно време се появи отклонение вляво, насочено на изток. Надявахме се, че това е вярната посока и не сгрешихме. Скоро стигнахме до южната крепостна стена и основите на кръгла кула.
Цялата територия на крепостта е обрасла с бодливи храсталаци и саморасли дървета, не личи скоро да е извършвано каквото и да е облагородяване или консервация. Най-активни са били вандалите, които не са се посвенили да донесат спрейове и да оставят „артистичните“ си подписи по останките.
Всъщност вече е прекалено банално да разсъждаваме, ако не бяхме българи, а някакви (произволно) други, какво бихме направили с тези природни и културно-исторически дадености… Всяко мнение за отговорността на държавата и отделния гражданин, споделено по форумите, се оценява като „мрънкане“ от електората, пречещо му да се наслаждава на шекерено-лепкавия „живот“, клокочещ от телевизора.
На връщане решихме да пробваме друг път - след като стигнахме споменатото вече Т-образно кръстовище на черните пътища, вместо на север, откъдето дойдохме, продължихме на юг. Следвайки главния път, стигнахме до вододайната зона на Николаево. Явно този път е, за да могат машините на ВиК за поддръжката на каптажа да стигат до него. Оттук по пътечка между боровете, надолу и наляво, отново стигнахме до колата.
По-късно открихме, че до крепостта може да се стигне от запад, от стария път Николаево - Лагера, Гурково. Има слухове, че дори съществува указателна табелка.
Крепост „Асара II“
адрес: BG-6190 Николаево
GPS: 42.638212, 25.794425
Още снимки:
Коментари
Публикуване на коментар