Искахме отново да посетим района на Триград, да се порадваме на красотата на природата и да избягаме от жегата. За съжаление се оказа, че в любимата ни хижа „Триградски скали“ не се приемат домашни любимци, а за да резервираме нещо друго вече бяхме закъснели. Затова запазихме стая за две нощувки в къща за гости „Фамилия“ в Самоводене, като идеята беше първия ден да посетим водопадите в околността, а на втория - манастирите (и няколко водопада) по посока на гр. Елена и към Стара Загора. Общата дължина на маршрута се оказа около 415 км (по километраж, вкл. пътуването до Самоводене и връщането до Стара Загора).
Къщата за гости се намира на главния път Търново - Русе, но шумът от преминаващите коли не се чуваше, защото стаята ни гледаше към двора. По резервация трябваше да се настаним във вероятно по-луксозна стая на етажа, с балкон, но домакините бяха така добри да ни предложат приземна стая с излаз към двора, за да е по-удобно на домашния любимец.
Къща за гости „Фамилия“
адрес: BG-5040 Самоводене, ул. „Полтава“ 14
GPS: 43.137673, 25.612095
тел.: +359 888 595 119
цена: 35 лв
wi-fi: безплатно
домашни любимци: да
Първата ни дестинация беше Хотнишки водопад, наричан още Кая Бунар, който е разположен на около 10 км. северозападно от Самоводене след село Хотница. Тръгнахме по пътя за Ресен/Павликени и при разклона с табелa „Никополис ад Иструм 16 км“ завихме наляво. Табели за водопада не видяхме след тази (зелена) в центъра на Хотница, но нали сме ентелегентни, при червената табела с надпис „Water“ се отклонихме надясно и след около 800 м стигнахме до малък паркинг с недостроена/полуразрушена постройка вляво. На отсрещния бряг на р. Бохот се виждаше поляна с палатки, места за барбекю и някакво заведение. Водопадът е направо и с височина около 30 м. Под него се образува вир с малахитовозелен цвят.
Хотнишката екопътека започва вляво от водопада и е дълга около 1.5 км. Започва със стръмни стълби, следват пътечки, дървени мостчета и стълби, отвеждащи до върха на водопада и разкриващи поредица от по-малки водопадчета на горе по течението на реката. За съжаление на много места имаше хвърлени боклуци - празни пластмасови бутилки, използвани мокри кърпички, кенчета…
Ние не стигнахме до края на пътеката, защото кучката, с малко помощ, се справяше с почти вертикалните стълби нагоре, но за нищо на света не искаше да слиза по тях. След като на няколко пъти трябваше да нося съпротивляващото се 20-килограмово добиче по не много стабилните стъпала, решихме, че екстремните преживявания ни идват в повече и се върнахме. По информация от Мрежата, в края на пътеката се намират изворите на реката, като от тях човек може да излезе на пътя и да се върне до паркинга по асфалт.
Хотнишки водопад
адрес: BG-5058 Хотница
GPS: 43.146626, 25.515552
След това продължихме по тесния, с видимост клоняща към нула (заради завоите и гъстите храсти от двете страни) и на места изронен междуселски път към с. Емен. Минахме през с. Момин сбор, където старите каменни дувари си съперничат с къщите в стил „късен мутробарок“. След селото излязохме на главния път Велико Търново – Севлиево, а при с. Балван завихме на дясно. Стигнахме до Емен, като при табелите за комплекс „Негован“ пак завихме надясно. След края на селото, при гробищата, има малък паркинг, където оставихме колата. След двадесетина метра вдясно има стръмен горски път, който води до Еменската пещера и началото на екопътеката. В края му има оширение, което по-лениви посетители използваха за паркинг. Вляво е пещерата, а направо, край заслона, е пътеката към водопада.
Еменската пещера (43.139029, 25.361020) е с дължината 3113 м, което я нарежда на 17 място по този показател сред пещерите в България. Установено е, че е била населена през неолита, има находки и от бронзовата, ранно- и късножелязната епоха и античността. По времето на социализма е превърната във ферма за култивиране на печурки, по-късно е била мандра за зреене на сирене, част от военен обект, а най-накрая в нея направили ресторант. Тези приложения на пещерата не се оказали дълготрайни, но във вътрешността й могат да се видят следи от застрояване. Пещерата е бедна на образувания, но в нея има колонии от прилепи -тук живеят и се размножават няколко вида, но за съжаление броят им непрекъснато намалява. Интересен е фактът, че пещерата е единствената в България, в която е действал асансьор. Той е обслужвал военното поделение, разположено на платото над пещерата. Когато се качихме горе на билото на няколко места видяхме шахти, видимо с изкуствен произход, вероятно служещи за вентилация на пещерата. Освен тази, най-известната пещера, през 1985 – 1991 г. е открита голяма пещерна система, общо 12 пещери, разположена между селата Мусина, Балван, Ново село, Емен, Добромирка и Вишовград с многобройни водни и сухи галерии. Най-известни са пещерите „Русе“ (3306 м), „Бамбалова дупка“ (2923 м) и „Троана“ (3243 м).
Името „Негованка“ има латински произход и означава „къса река с близък извор“. Протичаща в Средния Предбалкан, тя е близо 60-километров десен приток на Росица. Извира близо до връх Китка, югоизточно от с. Идилево, Севлиевско. Река Негованка образува живописен вкопан в скалите антицидентен пролом. Той започва южно от с. Ново село, на 5 км от с. Емен. Прекъсва се от едно долинно разширение и по този начин се поделя на две части, които населението нарича Горен и Долен Боаз. Село Емен е разположено именно в това разширение, а в т.нар. Долен Боаз (Еменски каньон) е изградена една от първите екопътеки в България. Еменският каньон е обявен за природна забележителност със Заповед № 880 от 25.11.1980 г. под името „Каньонът на река Негованка“. Отвесните му скали достигат до 100 м височина. Негованската екопътека е пионер сред екопътеките в България, от 1992 г. Съоръженията са обновявани неколкократно, за последно през 2006 г. Към момента всичко е запуснато, държавата се е „постарала“ единствено да постави табели (вече изпочупени, сломени), че е забранено минаването по мостчетата. Поради това е възможно преминаването само от едната страна на каньона.
В последните си метри пътеката е много стръмна. От изровения сипей стърчат само колчетата, някога поддържали стъпала надолу. Над реката досами водопада има що-годе държелив мост, но тъй като не знаехме дали ще ни издържи, „щурмувахме“ по камъните. Водопадът „Момин скок“ е с височина около 10 м. Той носи името си от легенда, която разказва за три моми, скочили заедно от скалите на водопада, за да не попаднат в ръцете на гонещите ги (че как иначе!) османци. Под него се образува красив вир, подходящ за плаж и пикник. Кучката не пропусна да се охлади в гьола.
На връщане решихме да не се катерим по стръмното и тръгнахме по течението на река Негованка, която постепенно се разширява в едноименния язовир. Мястото вероятно е рай за рибарите, защото във водата се виждат риби като подводници.
Не знам дали в района е разрешено къмпингуването и дали се санкционира, но наоколо има доста подходящи места. Около средата на язовира видяхме фургон, на който беше окачена ценоразпис за риболова (4 лв.), вероятно язовирът е взет под аренда. Оттук под остър ъгъл започва полегат горски път в обратна посока, нагоре към билото. Излязохме отново под военните сгради и след малко слязохме на пътя. Тук (43.137683, 25.359333) също има табела (жълта стрелка с червен надпис) за екопътеката, но мястото не е много удобно за паркиране.
Момичетата останаха да си починат, а аз слязох да взема колата, след което се отправихме към следващия водопад.
Негованска екопътека
адрес: BG-5065 Емен
GPS: 43.136806, 25.357113 (паркинг)
След около 3.5 км по посока Вишовград вдясно от пътя видяхме указателните табели за геокомплекс „Зарапово“. Непосредствено зад табелите има възможност за паркиране на някакъв изровен път. Малко по-надолу има чешма, но около нея много миришеше на блато и затова решихме да паркираме на главния път. Освен стандартните табели, информиращи ни, че тук са усвоени едни пари по европроект, в клоните на круша-дивачка има полускрита дървена табела, ориентираща за правилната посока. По тясна пътечка между високите човешки бой треви, покрай ограбена помпена станция, се стига до коритото на река Зараповска. Изграждането на съоръженията в геокомплекс „Зарапово“ е завършено през 2006 г. и оттогава е оставено на произвола на стихиите. Няколкото дървени моста и стръмни стълби, които водят до 16-метровия водопад, са изгнили и пред разпад. Във всеки случай преминаването по тях не е препоръчително.
Цялата „екопътека“ (на око) е с дължина не повече от 200 м. В Мрежата се рекламира, че на разположение на посетителите е заслон с маса и пейки, подходящ за отдих и пикник.
Зараповски водопад, Геокомплекс „Зарапово“, Зараповска екопътека
адрес: BG-5239 Вишовград
GPS: 43.150894, 25.327276
Отбихме се през Павликени, само за да се се убедим, че вече не „риве“ за Хинди, напазарувахме набързо в местната верига супермаркети „Браво“ и продължихме към Никополис ад Иструм. Останките от древния римски град се намират на плато на левия бряг на река Янтра, югозападно от село Никюп. Стига се по път през нивята, на около 3 км след селото.
Градът е бил основан от римския император Марк Улпий Траян в чест на победите си над даките в 101-102 и 106 г. и в превод означава „Град на победата при Дунава“. Построен е върху пресечната точка на две основни пътни артерии на Дунавската римска провинция - от град Одесос (Варна) към западните римски провинции и другият, свързващ Дунавската крепост Нове (Свищов) и римските провинции в Мала Азия.
"Никополис ад Иструм" е класическа римски град, изграден с правоъгълна планировка. Открити са мрежа от улици, форумът, заобиколен от колонада йонийски и други сгради, две еднокорабни сгради, превърнати по-късно в базилики, и други обществени сгради. Улиците са покрити с огромни напаснати каменни плочи, под които е канализацията на града.
Разкопките тук са установили, че градът първоначално е нямал крепостни стени. Те били построени по-късно, в края на II в., след опустошително варварско нападение (костобоки, 170 г.). Порта е имало на всяка една от крепостните стени, но главната порта била тази, разположена на запад – към столицата на империята Рим. Така се и наричала – Порта Романа. Градът е бил много добре водоснабден чрез един основен (дълъг 26 км ) и два по-малки водопроводи, които са доставяли вода до водния резервоар, построен в близост до западната крепостна стена. След това градската водопроводна система е разнасяла водата до обществени и частни сгради, бани и тоалетни. Градът е сякъл и собствени монети. Открити са близо 1000 вида бронзови монети с различни изображения от Никополис ад Иструм. Тук са живеели хора с различни религии, което обяснява и разнообразните погребения, открити в района. Некрополът на града бил разположен от двете страни на пътя към Нове и в западна посока. От него са запазени 121 могили.
Тук е имало и средновековен мол - покрит одеон (театър) за около 350 души и 11 магазина под седалките му.
В средата на V век Никополис е разрушен от хуните на Атила и е възстановен отново през VI век, като мощна крепост с военни сгради и църкви. Накрая градът е окончателно заличен от аварите в края на VI век. По-късно (през Х век), върху руините му, е построено българско средновековно селище.
Археологически резерват „Никополис ад Иструм“
адрес: BG-5068 Никюп
GPS: 43.220264, 25.612257
раб. време: 09-18
цени: 6 лв, 2 лв (ученици), 3 лв (пенсионери)
На втория ден постепенно, манастир след манастир, започнахме да се връщаме към Стара Загора. По пътя минахме покрай манастир „Арх. Михаил“, като първо забелязахме табелата за продажба на агнета от манастирската ферма. Не бяхме подготвени, нямахме никаква предварителна информация за него и затова го оставихме за друг път. По-късно разбрахме, че това е единият от двата манастира, известни като „Присовски манастир“. Първата ни спирка беше в Плаковския манастир „Св. пророк Илия“, който се намира на около 18 километра южно от Велико Търново, близо до селата Плаково и Велчево. Според преданията той е построен по време на Втората българска държава. Като повечето български манастири и този е разрушен след падането на България под турско робство, но по-късно (1450) е възстановен отново. По времето на съществуването си след това манастирът е бил многократно (1595, 1706, 1794) разграбван и опожаряван. През 1835 г. тук са се провели тайни срещи известни като Велчова завера, целящи организиране на освободително въстание. За съжаление организацията се проваля заради предателство, участниците са избити, а манастирът - разрушен отново.
Възстановяването на Плаковския манастир започнало през 1845 г., когато била построена манастирската църква „Св. Илия“, а през 1865 г. Колю Фичето изгражда 26-метрова камбанария с красива декоративна зидария, каменна чешма и жилищни постройки, които са унищожени от пожар през 1949 г.
В наши дни Плаковският манастир е обявен за паметник на културата. Не се предлагат нощувки, но в двора видяхме палатки и много мотори. Оказа се, че всяка година група рокери се настаняват в манастира и помагат безвъзмездно за възстановяването му, компенсирайки безхаберието на държавата.
Плаковски манастир „Св. пророк Илия“
адрес: BG-5042 Плаково
GPS: 42.976859, 25.727320
След Плаковския се отправихме към намиращия се наблизо Къпиновски (Капиновски) манастир „Св. Николай Чудотворец“. Преди да стигнем до манастира бяхме приятно изненадани, когато влязохме в голям и подреден къмпинг. С настъпването на „демокрацията“ повечето „народни“ забавления от този род бяха изкоренени за сметка на спа и ол-инклузив хотели. Къмпингът „Капиновски манастир“ е традиционно сборище на Великотърновските рокери. С Къпиновския мотосъбор се открива летния рокерски сезон.
Паркирахме в средата на къмпинга и покрай река Веселина (стадионът остава вляво) се отправихме пеша към манастира. Според градската легенда, реката се е казвала по друг начин, но в началото на 20. век царица Елеонора, втората съпруга на Фердинанд, я прекръщава, защото ромоляла много весело. В манастира са запазени покоите на царската фамилия, но не можахме да ги видим. Всъщност всички посетители бяха оставени на „самотек“ - никъде не се виждаше божи служител. От коментарите на някакви жени, че 45 лв. и тави с боб и олио за манастира като такса за кръщене е прекалено много, разбрахме, че все пак манастира е населен. Дали божите служители не са се отказали да призовават да се пази тишина и да се уважава светостта на манастира?! Многобройните табелки с подобни надписи не постигат никакъв ефект. Облеклото на мнозина посетители е неподходящо, прекалено разголено за света обител. Дали и това не са причините да не видим ни един черноризец?
Манастирът е основан през 1272 г., по време на царуването на Константин Асен-Тих. Разрушен е в края на 14 в. по време на османското нашествие, а през 16 в. е възстановен и започва да развива активна книжовна дейност. През Възраждането манастирът се развива като книжовен и просветен център. През 1794 г. Софроний Врачански пребивава за кратко тук и е негов игумен. Той донася тук преписа на „История славянобългарская“, който монасите на свой ред преписват. През 1830 г. в манастира е открито килийно училище за граматици и свещеници. Манастирската църква е издигната през 1835 г. от уста Коста Арнаут, като строежът е струвал 22000 гроша. По-късно, през 1845 г., живописецът Йоан Попович от град Елена рисува единственият стенопис - композицията „Страшния съд“. През 1856 г. със средства, дарени от братята Теодосий и Кесарий Хорозови от град Елена, са построени портата и чардаците на манастира. Те са двуетажни и обграждат манастира от север, придавайки му вид на средновековна крепост. Външната стена е дебела 1.5 м. На втория етаж е изграден параклисът „Въведение Богородично“, изографисан от Алекси Атанасов. На приземния етаж също има параклис. Той е посветен на Благовещение и е украсен от тетевенски майстори. Един от двамата ктитори – Теодосий Хорозов, е погребан в параклис в двора на манастира. По време на Руско-турската война манастирът е превърнат в полева болница. Манастирът предлага и настаняване. В малкото басейнче в двора водни лилии радват окото.
Наблизо се намира и т.нар. Къпиновски водопад с височина около 7 м. За да стигнете до него трябва да минете край басейна в двора на механа „Воденицата“, да подминете стълбищата вляво (в долната си част са обрасли с къпинаци), да преминете през терасата и по десните стълби да слезете до реката.
Къмпинг „Капиновски манастир“
адрес: BG-5043 Къпиново
GPS: 42.975517, 25.747187
тел.: +359 886 112 704, +359 884 48 54 54
факс: +359 62 650 507
Къпиновски манастир „Св. Николай Чудотворец“
адрес: BG-5043 Къпиново
GPS: 42.979025, 25.762839
тел.: +359 61 101 312
Отправихме се към с. Марян, като целта ни бе Марянския манастир „Свето Преображение Господне“. Църквата на манастира в сегашния ѝ вид е завършена и осветена на 06.08.1835 г., като е построена върху основите на по-стар манастирски храм от 8 - 9 в., от който са намерени 6 т. нар. Теодосиеви капители. 4 от тях се съхраняват в НИМ, а 2 - в манастира. При изкопните работи е открит мраморен саркофаг с човешки останки, Евангелие и корона. Една от версиите е, че това е гробът на цар Борис. Според друга легенда, сестрата на цар Иван Шишман - Мара, пътувайки за Константинопол, за да стане жена на султан Мурад, е пребивавала в манастира, като след смъртта на султана отново се е върнала по тези места, а селото е кръстено на нейно име - Марян. За съжаление, липсата на по-подробна информация създава възможност за много спекулации.
През 1869 г. избухва пожар, вероятно от забравена свещ, но изгаря само иконостасът. През 1870 г. църквата е възстановена. Комплексът е обновен през 1935 г. под егидата на царица Йоана.
Последният енорийски свещеник, отец Недялко, умира през 1971 г. и „народната“ власт завзема манастирския двор и го превръща в селско гробище.
Сегашният манастир е действащ от 1992 година. В храма, който е един от най-големите и красиви в Еленска духовна околия, могат да се видят икони от старите майстори от Тревненската художествена школа.
Марянски манастир „Свето Преображение Господне“
адрес: BG-5084 Марян
GPS: 42.932172, 25.967185
Христовският водопад е висок около 9 м, но поради жегите реката и съответно водопадът бяха почти пресъхнали. Обявен е за защитен природен обект през 1974 г. Мястото е подходящо за плаж и пикник.
Христовски водопад
адрес: BG-5079 Руховци
GPS: 42.900000, 25.927059 (паркинг)
Последната за това пътуване цел, която не ни отклоняваше от пътя към Стара Загора, беше с. Буйновци. Тук, в центъра на селото, се намира Буйновски манастир „Св. пророк Илия“. Строежът на църквата започва през 1836 г. Има сведения, че на това място е съществувал манастир още от 17 в., но е бил ограбен и опожарен в началото на 19 в.. Камбанарията към съвременния манастир е завършена през 1897 г. От 2000 г. е възстановен като девически. В Мрежата пише, че там живее една монахиня, но по време на нашето посещение там нямаше никой, затова можахме да разгледаме само отвън.
Буйновски манастир „Св. пророк Илия“
адрес: BG-5097 Буйновци
GPS: 42.869164, 25.897230
Коментари
Публикуване на коментар